Sprenger & Institoris

SPRENGER & INSTITORIS

НЕВРОМАТЕМАТИКА или 

СТРОФИ ЗА НЕПОНЯТНОТО

... леката перушина на пилето съвсем изгуби тегло във водата и бухна в нея, като тесто, заквасено и втасало – само за миг и, даже избуя, сякаш – като веяна от вятъра, сивкава папрат; телцето стана малко по-голямо и малко по-аморфно, летейки – колкото плавно и полека, толкова и устремено, да акостира завинаги в хладната, мека, лепкава прегръдка на тинята...

... един приятел – поет, преди много години бе написал:

„Умирайте изящно и красиво

като мухата – петънце мастило –

в сребърната графика на паяка...”;

липсва ми, сега, този човек, за да рече:

„Умирайте изящно и красиво –

като птиците – в тигела на тинята...”

... щом се предаде на калната ласка; прегръдката на застоялата вода, пилето веднага си освободи чревцето – сякаш изстреля от себе си това, дето носеше в него и, редкият горещ екскремент веднага почна да се диспергира в прохладното леговище на всичките тия хиляди попови лъжички и комари, навлизайки в малки, неправилни фрактални форми.

... децата гледаха – от миг на миг – все по-втренчено и съвсем погълнати и, поглед приковали към тая странна сцена, в каквато вехтият, полусъборен, жабунясал фонтан, неочаквано се превърна; сега те, може би за първи път в живота си убиваха – почти съвсем осмислено и осъзнато, макар, донякъде – съвършено непонятно и за тях самите; птичето напредваше, необратимо и неумолимо към дъното, въртейки се като малка спирала, но с нейните тъй преходни, постоянно менящи се, чезнещи форми; и все пак, при целия му устрем, който, сякаш, със много и много надвишаваше мярката на всичките мислими земни ускорения; на всички им се струваше, че този първи и финален полет, е започнал преди множество дълги и дълги минути; очакваха, сякаш, да продължава и продължава, а малките им сърца, възбудено туптейки – също като на умиращи птичета – се мъчеха да отброят, оразмерят мига, така протяжен; що явно нямаше никога да отмине съвсем – подир миналото...

... щом се най-напред съприкосновù с водата и разтвори всичките си пори за нейното ухание на блато, на сяра и метан; птичето се сякаш сгърчи, сви; щом вместо въздух, притъпените, ръждиви остриета на гнилата вода, се вбиха в, инак жадно и безднадеждно отворената човка; после, обаче – веднага, след като му се напълно напои, украсената с най-фините нюанси на сивото, перушина; то само в един миг набъбна, видимо – като сочен, но твърде невзрачен, презрял плод от най-скромното дърво на земята; опита се да – съвсем безпредметно – размаха криле, но щом ги само леко и едва разтвори, водата строго продиктува те да останат събрани. Телцето не спираше, ведно със абсолютния си устрем – надолу – да се върти и танцува, прегърнало самò себе си – колкото сковано, толкова и съвършено плавно и, в устрема към дъното, все по-сложни и богати – от тях безпределно погълнато – на някаква невероятна пластика, ставаха неговите пируети; все по-изящни и неописуеми за езика на една обичайна, нелетална хореография; все по-непознаваем ставаше невинният им метрум...

... чорлавото телце невидимо и едва-едва се отклоняваше от строгата си, инак, траектория – надолу; опитваше се, някак, да отскубне полета си от неумолимата и хищна, малко – графика на някава линейна функция, заела отвеса – така, както и атомите на Епикур, свободно нарушаваха, почти безцеремонно – най-строгата, мислима траектория – надолу; докато се сипят в пустотите на всички пространства и, тъй смъртта не изглеждаше чак толкова тиранична и непримирима.

... то летеше и летеше, със сподавен порив и, саморасъл – като плевел – в гърдите, копнеж; сетне плавно и съвършено бавно кацна меко върху дъното с широко отворена човка – сякаш скандираше – колкото сдържано, полека и пълнокръвно, толкова и като в нечуван, безкраен писък – своята най-проста песен, за която хладната тиня, явно бе абсолютно непроницаема..

... то, като че ли, с всеки миг – все по-тихо и по-тихо – и от съвсем нечутото, даже, потъваше в застоялия безкрай на малкия фонтан, пълен с дъждовна, солено-кисела жлъч, в запустелия парк – като малък, рошав атом; и, наближавайки дъното, биваше все по-невидимо, сякаш става, постепенно, прозрачно; или просто се бавно разтваря в тихата помия..., летеше в своята капризна, малко; несигурна и леко менлива траектория, тъй, както отронено от облак, кълбенце сивкав пух, вечно се носи в своята непознаваема и безвъпросна посока..

... птица, която се дави няма своя възраст, пол, ни принадлежност към близък род и вид; потъвайки в сивавата мътилка, тя почти изцяло губи и цвета си; няма своя тежест, затова потъва тъй вяло и уморено, въпреки устрема на недоловимия си в калния, блудкав, тежък етер – писък.

... и то изглеждаше неумолимо водено към дъното единствено от някаква непомерна за миниатюрното тяло, колосална, непонятна жажда – напълно несъвместима със самия живот, дори в най-крайните му и проблемни форми; жажда, дето само детската жестокост, може да поражда и насажда:

… към блатото промъкват се децата

по пътеката на злото – още непозната;

в ръката си едно от тях държеше

уплашено сърце – да го превърне в леш...

... във хладката вода изтръпна тя –

малката шепа, една, детска – душата;

завърта се телцето мъртво – в полета

към дъното; опитва се да се разтвори,

неговата плът във тихата помия,

ведно със мириса на смърт и, вие се

надолу, му, наострената траектория...

За първи път убиваха, децата.

Най-много – втори.

*      *      *




... клюнесто телце – надежда в необятното,
малко сърце – колкото ядка бадемова;
да горчи – във тишината възпалèна;
като спомен за детството, с очи, 
в разкъсаното минало на избавлението,
вперени...

задавена с кал – тъмнина; разотиват се тихо
няколко сенки сребристи; блика от тинята и
момчешкия пясък, птича песен, една, за невинно
насилие, есенни листи разнася...,

и перушинки – сбъркани писмена – в некролога на
пожълтелия ден, от който съзерцава ни времето и,
не мога, после себе си, да оставя нещо, освен
меланхолии

*      *      *




"Das Wasser soll dein Spiegel sein
Erst wenn es glatt ist, wirst du sehen..."

"Rammstein"


'водата твое огледало бива...',
оттатък му, хладния блеск
на метал, все по-навътре отива
торпедо малко, с утрем манифестен,

и щурмува, неговият пух, размирен –
в мръсния флуид; набъбва крехкият предмет;
ще се взриви, по-скоро – имплодира – 
в обятията на всезнаещата тиня, сред
непроницаемия мирис, що in spiro

се влива, превръща мъртвото телце
в сочен плод – солен и стипчив;
той падайки, все залита към старата цел –
надолу, в предела на яйцето – да бива –
от бетон и от тиня






*      *      *

... гласът на цялото пространство и, на зимата шепти:

„Самата аз съм горка и самотна светлина; но не и път

за бродника вселенски – сърцето ми е име; оледенèно – ти

пък – изваяние – от пустотата новолунна, от здрача, неин скъп...

И когато пред лика на небесата – из моята душа, препускат, във степта ù

черните, люти жребци – по-диви от гнила вода; че стигнал си на светлината

топлото дъно, и меко, гдето ярките звезди отглеждам аз – накрай разбери,

и познай; надеждата ти няма как из мене вечно, нито миг, дори – да полети, та...

... ще те оставя само на тревите ти или – на тинята във пустия фонтан,

където при звъна, прощален на камбаната, непроницаемата тиня –

на забравата...,

заспи, отсега – смъртта отдавна притежава всяка същина

за свое първо, неотменно, изначално достояние”

*      *      *

Ний бродим в пусти градове;

сред изоставени, големи – паркове,

фонтани – изтръпнала тиня всеки бере:

съвсем като рана – воняща неласкаво…

… а по калта и тъгата се носим, задавени,

сякаш – със пух и пера – във гърлата,

приседнали; вкупом, но всеки на сала

си, сам – по водата, заляла остатъка…

И води ни, мъглата, за ръка
през тъмен, странен – нелинеен

път; клокочи, който – все така,

сред сенките – девствено-бременни,

съкрушени… и, дето в гърдите си носят
сънища мокри за вчерашен ден;

виденията, що подскачат, боси –

птичета – към края, в мъзгата му ледена.

*      *       *

Ти си тъмна улица навътре във провинцията

на моето въображение; и кървава звезда, в очите ми

изгряла; настръхналите голи думи – всинцата –

на хаоса среднощен; в царството – Учителят –

на моята безпомощност, и Вожда. Ти си отговор,

неразбираем – на нощта, пред лицето на утрото; 

пух, на дъното завинаги заспал – тихо и глухо;

огнения, ти си, меч на ревността ми – непокорен;

палеща стрела; сияйна музика на смутното

начало и, на края – на моето финално отчаяние;
утайката във времената на жизнената неотрада;
и кротостта на ветровете, в сърцето ми, събрана;

кристалната усмивка на моята надежда млада;

полъх лек и топъл мъх, полепнал по крилете на

най-странната ми мисъл; ти – радостното упование

пред дверите на вечността; невидима отмèтина

по моето небе; признание, което няма да направя

*      *      *

Ела при мен на утрото с гласа светлист

и предпазлив бъди, докато  втурнат

по ръба на изтерзания си дух,

не бързаш себе си да съхраниш, ни

слух: че бива, самотата, просто състояние...

Ела при мен, не като нощта – разплакана;

не, както птицата, удавена – умира като

пепел на дъното – да полекувам – душата ти,

някак; зад себе си ти имаш светлината, видима...;

па макар че, вашата – обич,  е множество нулево,

пусто; нагарча...

Ела при мене – отговор, пред чашата финална –

ти си; вятър непокорен, радостен – вълнà;

и на страданията – в бреговете ми – разбий се;

със стъпките на странника, се тихо завърни.

Ела при мен като униние – най-рано там,

в най-пустото владение на самотата ми –

короната вземи; със устните солени, с пясъчни ръце

ме опази, поне оттук – нататък..., колкото и малко,

то да е...

Ела при мен като победа – в последния миг, преди да

умреш, в самотата си, беден...; аз казах ти:

тръгни; по стъгдите – на откровението ми,

но не без ключ, железен – към мене, един... –

не го забравяй: ендорфин.

*       *       * 




ad legem miraculi
лунният глас на дъгата
среднощна, пияната –
пита, ридае към нас:

„Дотук ли трябваше да стигнем,
на сърцата си, в разрухата,
когато няма нищо –
по-нататък –
за разрушаване вече,
останало,
нищо
за разрушаване...”

Отговори плуват по вълните на незнанието;
сред пясъците, тинята и; глупава, някаква –
музика –

утехата ти е минало

*       *       * 

във пустотата – сляп – в стоманените ù ядра,

гласът на самотата с тежките ù класове – мутирал –

за сражение със някой древен ден зове и, за преврат;

аз знам че можем да се разберем

Но ти си без съществени естествени противници и врагове,

чиито плодове на гняв безпомощен да събереш;

съвсем объркан, като бялата акула – 

зад светлината, вялата, на отчаянието и,

в свещената война на глупостта – на руля;

в най-тежкия разкош на най-нищожното, събран –

аз знам че можем да се разберем –

тъй, както със мъртвото тяло

на дъното, шепата пух – почти цяла;

преди гласовете, съвсем да заглъхнат

*      *      *

С гласовете на най-пъстрите и нежни цветове
ще ти сплета венец – в уханието, избуяло –

на мир, дордето се към края приближаваме –
останалото е лъжа, с която вън от себе си, зовем...

Но стой ти по-далече и, отсам ръба, опитвай се

да вярваш, все отново и отново... и короната
не сваляй – от хладка вода застояла – най-скромната;

но тежка, колкото смърт, що леко в сърцето тресе.

*      *      *

Премини през дверите на самотата

пак и, без значение посоката – в каквато

пò е ярък, маковият цвят на залеза, но:

все пак – направо ли; назад ли, изтерзано –

може тя да ти хареса; неин брат е той –

един и същ е огънят, безпаметния зной

на двамата, горчивото тяхно сияние,

в чиято несвяст, миг, по-назад, бяхме пияни...

... и не казвай, че избрал си светлината –

аз виждам как заблудите на видимото, тя

във всесъжение принася – всеки ден –

пред моите очи – до онзи вечен немомент,

откогато – нататък, ще бъдем сродени – по дух

и по памет – със купчинка малка от пух,

дето дреме на дъното; и ни чака – да поемем своята

най-тежка и последна глътка и, по-скоро

в старата гнила вода, да завърне ни тя.

*      *      *

в придошлото си, тъмно мълчание,

ме цял покрий и, удавù;

в ямата, по-дълбока от нощен кошмар,

да завия;

зарови ме

в лепкавата кал на тишината си

[сред онова, което никога не даваш,

онова, което не споделяш – само]

пази се от мечтателите, те са екстремисти;

и пò е важен твоят блян, за тях, отколото, сам ти си

пази се от мечтателите, за да не,

във дълбините на химерите,

потънеш, в хладкото им блато...

... да станеш героят на нечии чужди мечтания –

най-първото, за самовлюбеника, изпитание.

*      *      *

дордето ни държи любовта за ръката
и, бродим, ний по тъмен, Неевклидов път;
във огледалните води на стиховèте
сенките ни само, оглеждат се – от бъдното –

що носим – съкрушение – в гърдите;
превръща се в птица, удавникът, щом
на кална и гнила вода се насити –

завинаги – да стане Икономът

на дъното

*      *      *





... аз стисках времето на любовта във шепа;
като пухкаво телце, замряло в нея – 
порив на вятъра – топъл и летен;
атом Демокритов – колкото малка вселена – 

бездната, що те очаква, възбудена от нетърпение

промени ли се изобщо нещо в теб – 
прогизналите думи, тъй непоносими –
чуваш ли, все още, да ридаят във съня ти; след,

отвъд и после – спомените за натръпналата нощ,

където са ни сините кораби, останали
оттатък хоризонта на мълчанието;
от смеховете на пияни нощни пеперуди,
по-преди

*      *      *

… и гневната похот на тялото – малко и мъртво;

прогизнало, напоено до край – се задавя и хърка;

сочи със пръсти към дъното..., стене.

... разцъфтява му, тогава, перушината, сякаш –

във фрактални, ювелирни форми – най-изящни;

във сивия блеск на смъртта, що непрестанно изригва

отнякъде – из дълбокото гърло на името 'детство'.





*      *      *